от дъното до върха за 24 часа
вчера преживях най-гадните си 3 часа на снимки, усетих ги като година…Посред нощ, непрогледна, черна, някъде насред Андаманово море, на една тъжна баржа, вятърът ни брули безмилостно, течението ни върти, вълните ни клатят, а екипът в готовност чака ли чака Киселяка да дойде да снима. А Яна я тресе морската болест с пълна сила (зверско главоболие и яко гадене, може би само хапчето и малко късмет ме спасиха да не споделя обяда си с рибите)…поне да имаше смисъл, а то…Киселякът дойде, навика се и си тръгна.
днес, след снимки пак в морето, седях на носа на моторната лодка, пореща вълните, и звездите блестяха толкова силно, и светлинките на бунгалата от островите се подаваха иззад джунглата и се оглеждаха в морето, а вятърът сякаш минаваше през мен и разбъркваше мислите ми, и издухваше лошите и притеснените някъде назад в дълбокото и черното, откъдето са дошли…и бях щастлива и свободна. И всичко това в работно време 🙂
Казвам ви, когато на човек не му се повръща светът е много по-добро място.
