Граус Маунтин е Витоша-та на Ванкувър. Е, със своя връх на 1200м е далеч от 2290-те метра на Черни връх, но всички знаем, че “от Витоша по-високо нема”!
Намира се на едни никакви 12км от нас, но пътуването до там беше част от приключението. Пътво пътувахме 15-ина мин с автобус до пристанището. После Гугъл ни заблуди и хванахме едно непланирано такси за 2 пресечки вместо да се лутаме. После се качихме на фериботчето и за 12 мин бяхме в Северен Ванкувър. След това се качихме на друг автобус, който тръгна нагоре към планината, и след 20ина минути стигнахме до долната станция на лифта. Там се качихме в кабинката на най-големия лифт в Северна Америка (побира 100 човека и един Къртичко наведнъж) и за 6 мин. взехме тия 850 метра денивелация до “Алеко”.
“Ура за снега!” – както пише в книжката на Вико за катеричките през зимата.
Той беше малко ошашавен май, но много се вълнуваше преди да се пуснем с шейната под наем на специалните места за пускане с шейни. Там сбъкахме, че не се пуснах първо аз да пробвам, ами направо двамата – оказа се доста стръмно и бързо и ударих едно спиране с крака, което хвърли много сняг към лицето на Къртичко. Той не беше подготвен за такова развитие 🙂 Не успяхме да го убедим да пробваме пак. Ще видите по-надолу какво, обаче, много му хареса.
Познахте! Снегоринът с вериги е най-любимото нещо на Къртичко в планината. Е, и камиончето с вериги и моторната шейна му харесаха.
Хапнахме в ресторанта и имахме късмет със свободна маса до прозореца – гледките бяха страхотни! Къртичко най-много се впечатли, че имаше кацнала муха на стъклото….
Разира се, пастели за Сър. И картинка за оцветяване с лифт и снежен човек – скиор.
Коста Цонев позира като за “тъжен подарък”
Фериботски целувки
Фериботско селфи