Следобеда се отдадохме на лежане в парка и наблюдаване на преминаващите японци. Вечерта потеглихме към “квартала на електрониката” Акихабара.
А слънцето залязваше и неонът изгряваше…
Първо минахме през Канда Миоджин (Kanda myojin) – иначе един от хилядите шинто храмове в Япония. Но бидейки в Акихабара, се е превърнал в място, където благославят лаптопи, телефони и всякакви елетроники. Друго си е да ти побаят на компютъра, после вирус не го лови… А млади компютърни специалисти и бизнесмени идват да се помолят за късмет и успех.
Когато ние отидохме вече беше затворено и не можахме да осветим таблета 🙂 Но пък сигурно е най-брандираният храм на света.
Навсякъде в храмовете има и такива табелки, на които хората си пишат пожелания.
По пътя видяхме и един чичо, който беше стоварил касетки с плодове и марули до станцията на метрото и се разграбваха сериозно. Не видяхме много други места, където да продават свежи плодове и зеленчуци.
също, пространството много добре се оптимизира вертикално 🙂
Ники превалутира офертите за хард-дискове, но “кьораво” нямаше, цените са си като тук… и някой евтин обектив не намерих. Но пък докато си обсъждахме с Ники и една мацка ни каза “добър вечер” на български 🙂 Какъв е шансът в град от 13 милиона още на първата вечер да срещнем сънародничка? Явно шансът е голям, ако срещата е пред витрината с обективи втора употреба.
Малко дъжд капна, да ни върви по вода.
Минахме и по улицата с “мейд кафетата” – кафенета , в които сервитьорките са облечени като палави камериерки. Ма много популярно се оказа. В Токио може би повече от чаената церемония… Ники, обаче, твърдо отказа да влезем 🙁 и се прибрахме безславно.
Е, не съвсем безславно – вечеряхме рамен , който си поръчахме от автомат. Избрахме си от пластмасовите реплики на супите на витрината, после натиснахме съответните номерчета на машината, платихме си и влязохме с бележката, подадохме я вътре на чичото и след 5 мин имахме димящи супи със спагети, водорасли, яйца, месо и темпура (японска пържилка).
