Лисабон, ден 2 – дъжд, фадо и пилешки шишчета

Денят ни събуди с дъжд, но нас това не ни плаши (вече). Отметнахме два емблематични за Лисабон площада; разходихме се по брега, из подгизналата Алфама и около сияния Пантеон; намерихме площадка с пързалки за Вико; пътувахме с легендарния трамвай 28; изгубихме се в потайната вечерна Алфама; слушахме Фадо и вечеряхме октоподи…

Не е зле като за един ден, и то с бебе, без количка 🙂 Дори намерихме време между всичко това и да дремнем следобедно. Не сме си давали никак зор, просто разстоянията в Лисабон не са големи, а апартаментът ни беше на супер място.

На площад Росио (на 15-ина мин пеша от апартамента), Вико посочва 27-метровия паметник в центъра на площада, да не би да го пропуснем

оризовката – пръв приятел на пътешественика

Ето го и площада вечер

 

Една оживена и мокра “Витошка” по-късно и стигнахме до прекрасния Праса ду Комерсиу – Площадът на търговията. Тъкмо беше спряло да вали и небето се изчистваше от сивите облаци, и за няколко минути целият площад беше само за нас (т.е. за Виктор да тича на воля). От площада има много хубава гледка към морето, което, разбира се, е река. Срамежливо си признаваме, че на място разбрахме, че Лисабон се простира на двата бряга на река Тежу.

Праса ду Комерсиу, с Коледната си елха, а в далечината вдясно е хълма със замъка Св. Георги

Вико сериозно оглежда морето, което е река, и си мисли, че много прилича на море…

На отсрещния бряг се вижда мостът 25 Април, първият от двата моста, които минават над реката. Много прилича на познатия ни от американските филми “Голдън гейт” в Сан Франциско (били конструирани от една и съща компания). А в ляво се издига статуята на разперилия ръце Христос – едно от първите неща, които видяхме от самолета като започна да се снишава над града. Построена е през 1959г. в знак на благодарност към Бог, че е пощадил Португалия от ужасите на Втората световна война. За вдъхновение взели подобната, но много по-мащабна, статуя на Христос в Рио. Та, накратко, ето една снимка на две любими и уникални и световно неизвестни неща, които подтичват към две неща, които приличат на две други, по-известни неща.

Поснимахме се на брега, впрегнахме Ники и поехме към Алфама – най-стария квартал в Лисабон и мястото, където се е зародила фадо музиката. Също така беше доста наблизо и интернет ни обещаваше там да е пълно с ресторанчета, малки стръмни улички и истинската лисабонска атмосфера. Но докато всичко беше подгизнало и сиво, Алфама ни се стори по-скоро порутена и мухлясала, отколкото колоритна и очарователна.

“Mоче” от натрупани ресторантски масички. След като мина под него 15 пъти можеше да продължим.

азулежу – плочките, с които традиционно се облепват сградите. Някои думи тъй леко се плъзгат по езика, че ти иде да ги изпееш….азулежу заслужава да бъде име на някое феноменално ястие!

Всичко, обаче, изглежда различно, след като си хапнал вкусно. Това е физиономията на Ники “колко още може да изяде това дете?!”

След дълъг и приятен обяд (където Вико си намери две доживотни фенки в лицата на сервитьорките), онова ми ти слънце като изпече, като светнаха тия ми ти шарени сгради…съвсем различно усещане. Разхождайки се безцелно стигнахме до Пантеона. Преди е бил църква, но в средата на 20ти век е преустроен на Пантеон за известни португалски личности. Наред с президенти, певци и писатели там се намират и тленните останки на Еузебио.

Бръм-бръм, да не пропуснете да видите.

Националният Пантеон на Португалия се намира на хълм, от който се откри гледка към вече слънчевата Алфама

а пък най-готиното нещо на Пантеона беше тази рампа, по която Вико изтича 8376527657 пъти

А след като Вико най-накрая се наигра на рампата завихме зад Пантеона и хоп! – паркче с детска площадка…

Ники и Вико с азулежу-то във входа на блока ни

Вечерта беше също толкова дъждовна, но пък приятно топла. Решихме да се повозим на трамвай 28, който си е най-обикновен трамвай , но маршутът му минава през повечето забележителности и самият той е придобил статут на забележителност и задължително туристическо преживяване. Имаше спирка точно пред блока, а след 6 вечерта нямаше и хора, така че спокойно си седнахме и пътувахме из вечерен Лисабон с един укротен Кот, който на всяка спирка викаше “Очи пак!” (още пак). Някак неусетно се озовахме в Алфама отново, слязохме, изгубихме се, минахме под росните портокалови дръвчета пред Лисабонската катедрала (Sé de Lisboa) и в крайна сметка намерихме едно много приятно фадо ресторантче за вечеря. Тогава не знаехме, че е катедралата, но сградата ни изглеждаше много величествена до тихите, почти тайнствени улички, по които се лутахме. Решихме, че няма начин да не е някой замък.

В Алфама е пълно с ресторантчета и почти всяко има вечерна фадо програма. Човек би казал, че лесно ще намерим къде да седнем. Да, ама ние имаме специфични изисквания – да не е прекалено официално, прекалено скъпо, фадо-то вече да е започнало в 8 вечерта, да изглежда, разбира се, приятно и все пак да има и какво да хапнем ние с Виктор. Та, подминахме няколко места пълни с хора с вечерни тоалети, едно със звезди Мишлен и няколко, дето изглеждаха празни и убити и намерихме своето непретенциозно ресторантче с места навън, където музиката вече се лееше по тихата уличка. Тук е момента да вметна, че като цяло лесно намирахме какво да хапнем без мляко и яйца, имаше много риба и морски дарове, също уважават картофите и свинското и пилешкото, така че всичко беше наред….обаче! Колосалният минус на лисабонската кухня е употребата на пресен кориандър. Не бяхме подготвени и тази вечер се изненадахме как бяха наръсили тази гняс по едно иначе страхотно ястие. В това ресторантче сервираха и едни много приятни кюфтенца от картофено пюре и треска, които даже опитах да направя скоро. Станаха много приятни, но Вико не ги уважи. Онази вечер хапна малко, но точно тогава музикантите засвириха отново и тази вечер стана известна като ‘Вечерта, в която фадото омагьоса и приспа Виктор и той забрави да яде’.

пътници в трамвай 28

Вико слуша набузен и наблюдава музикантите, следва и кратко видео

 

Leave a Reply