Денят ни събуди с дъжд, но нас това не ни плаши (вече). Отметнахме два емблематични за Лисабон площада; разходихме се по брега, из подгизналата Алфама и около сияния Пантеон; намерихме площадка с пързалки за Вико; пътувахме с легендарния трамвай 28; изгубихме се в потайната вечерна Алфама; слушахме Фадо и вечеряхме октоподи…
Не е зле като за един ден, и то с бебе, без количка 🙂 Дори намерихме време между всичко това и да дремнем следобедно. Не сме си давали никак зор, просто разстоянията в Лисабон не са големи, а апартаментът ни беше на супер място.
Една оживена и мокра “Витошка” по-късно и стигнахме до прекрасния Праса ду Комерсиу – Площадът на търговията. Тъкмо беше спряло да вали и небето се изчистваше от сивите облаци, и за няколко минути целият площад беше само за нас (т.е. за Виктор да тича на воля). От площада има много хубава гледка към морето, което, разбира се, е река. Срамежливо си признаваме, че на място разбрахме, че Лисабон се простира на двата бряга на река Тежу.
Поснимахме се на брега, впрегнахме Ники и поехме към Алфама – най-стария квартал в Лисабон и мястото, където се е зародила фадо музиката. Също така беше доста наблизо и интернет ни обещаваше там да е пълно с ресторанчета, малки стръмни улички и истинската лисабонска атмосфера. Но докато всичко беше подгизнало и сиво, Алфама ни се стори по-скоро порутена и мухлясала, отколкото колоритна и очарователна.
След дълъг и приятен обяд (където Вико си намери две доживотни фенки в лицата на сервитьорките), онова ми ти слънце като изпече, като светнаха тия ми ти шарени сгради…съвсем различно усещане. Разхождайки се безцелно стигнахме до Пантеона. Преди е бил църква, но в средата на 20ти век е преустроен на Пантеон за известни португалски личности. Наред с президенти, певци и писатели там се намират и тленните останки на Еузебио.
Вечерта беше също толкова дъждовна, но пък приятно топла. Решихме да се повозим на трамвай 28, който си е най-обикновен трамвай , но маршутът му минава през повечето забележителности и самият той е придобил статут на забележителност и задължително туристическо преживяване. Имаше спирка точно пред блока, а след 6 вечерта нямаше и хора, така че спокойно си седнахме и пътувахме из вечерен Лисабон с един укротен Кот, който на всяка спирка викаше “Очи пак!” (още пак). Някак неусетно се озовахме в Алфама отново, слязохме, изгубихме се, минахме под росните портокалови дръвчета пред Лисабонската катедрала (Sé de Lisboa) и в крайна сметка намерихме едно много приятно фадо ресторантче за вечеря. Тогава не знаехме, че е катедралата, но сградата ни изглеждаше много величествена до тихите, почти тайнствени улички, по които се лутахме. Решихме, че няма начин да не е някой замък.
В Алфама е пълно с ресторантчета и почти всяко има вечерна фадо програма. Човек би казал, че лесно ще намерим къде да седнем. Да, ама ние имаме специфични изисквания – да не е прекалено официално, прекалено скъпо, фадо-то вече да е започнало в 8 вечерта, да изглежда, разбира се, приятно и все пак да има и какво да хапнем ние с Виктор. Та, подминахме няколко места пълни с хора с вечерни тоалети, едно със звезди Мишлен и няколко, дето изглеждаха празни и убити и намерихме своето непретенциозно ресторантче с места навън, където музиката вече се лееше по тихата уличка. Тук е момента да вметна, че като цяло лесно намирахме какво да хапнем без мляко и яйца, имаше много риба и морски дарове, също уважават картофите и свинското и пилешкото, така че всичко беше наред….обаче! Колосалният минус на лисабонската кухня е употребата на пресен кориандър. Не бяхме подготвени и тази вечер се изненадахме как бяха наръсили тази гняс по едно иначе страхотно ястие. В това ресторантче сервираха и едни много приятни кюфтенца от картофено пюре и треска, които даже опитах да направя скоро. Станаха много приятни, но Вико не ги уважи. Онази вечер хапна малко, но точно тогава музикантите засвириха отново и тази вечер стана известна като ‘Вечерта, в която фадото омагьоса и приспа Виктор и той забрави да яде’.